Изгубен в безвремието
05.01.2018 Наблюдавах сравнително спокоен залез с няколко оцветени купести облачета в розово-червено. Наслаждавах му се, защото поне за миг ме избавя от безвремието. Или поне така ми изглеждаше. Виждах как небето потъмнява, макар и основният цвят на запад да бе светлосин. Чрез залезите успявах поне за малко да погледна обезличаващата спирала на безвремието, в която съм попаднал, от по-различен ъгъл. Тя е толкова силна, че изсмуква съзнанието ми и ме превръща в механично средство, неспособно до каже „не“. При опит за излизане от нея, веднага ме спират, къде с думи, къде с физическа сила и всичко извършено до дадения момент бива заличавано. Стрелките на часовника се връщат в началното си положение и отново се налага да положа неимоверни усилия, за да мога да ги задвижа. За това обаче си плащам със закърняване на мозъка, а от там превръщането ми в поредния робот обслужващ жестоката система. Естествено, (почти) унищожен от нея, няма как наблюдението ми да съдържа много смис...