Armaga's World

Георги излезе навън, взе няколко клонки, които ги скупчи пред дома си и ги запали набързо. Със себе си носеше две бутилки с червено вино. Още преди да усети затоплящата сила на пламъка, извади тапата на един от стъклените съдове, съдържащи опияняващата течност. Отпи няколко глътки от нея и огъня започна да го грее, докато малкото танцуващи снежинки, преминаващи покрай оголените букове, кацаха по брадата му. Някак си, сърцето му се затопли и постепенно започна да забравя за непрогледната стена от светлина, заради която едва не ослепя. Изпи съдържанието от бутилката на един път и веднага посегна към втората. Постепенно се замая и се върна към моментите, в които стоеше под непокътнато небе в някоя студена нощ и гледаше към хилядите звезди засмени. Даже започна да му се преструва, че наистина ги вижда. Дори ги сочеше с пръстите си. После, пред него се появи Млечният път, а като извърна глава, видя на небето голяма мечка, излизаща от леговището си. Докато се радваше на илюзиите си, отпи ...

В момента се чувстваше като човека от болницата – обезобразен, осакатен и оглушал, желаещ да оздравее и да бъде свободен. Затова и гледаше към небето, към малкото звезди, които все още блещукаха. Докато си спомняше различни случки от битието си, за да се откъсне от настоящето поне временно, известни представители на обществения живот изнасяха протяжни речи, възхваляващи светлината. Всеки стоеше прикован на едно място, слушайки говорителите и очаквайки мига, в който ще бъде заслепен. Георги започна да обикаля неспокойно, като оглеждаше масата от хора застанали под десетките лампи. Взираше се във лицата им, които му изглеждаха твърде апатични, независимо, че очите им бяха вперени към осъществяването на една общочовешка мечта. Някои от тълпата се вглеждаха в нелепото облекло на скитащия глух човек около тях и даже се чудеха как изобщо се е осмелил да се качи на върха заедно с тях. Имаше дори и такива, които го сочеха с пръст и му се подиграваха за неподходящия му външен вид. Все пак...

Десетки лампи осветяваха планинския връх Митика. Стичаха се хора от различни прослойки, за да наблюдават най-очакваното събитие на десетилетието. Студът не ги плашеше, защото неистово желаеха да видят пускането на огромния прожектор. Чисто новата настилка, върху която бяха стъпили, водеше към огромна тераса с панорамен изглед към седемте върха на север, които бяха осветени в различни цветове. От тях също се издигаха огромни цветни стълбове, които нямаше как да не привлекат погледите на зяпачите. Ако сведеха очи надолу, щяха да видят как на плочите, върху които са застанали, са наредени седем точки в цветовете на дъгата, разположени в горната им част, както и огромен бял кръг по средата, символизиращ върха, на който се намират. Стъпилите върху мозайките не се интересуваха какво е изобразено на тях, а очакваха с нетърпение церемонията, на която прожектора трябваше да освети небето с топла бяла светлина. За събитието беше организиран и концерт, на който всеки можеше да присъства. Не ...

17.07.2015 Усмихнатото слънце ни огряваше с топлите си лъчи. Подухваше освежаващ умерен вятър. Горската поляна, която преминавахме, бе изпълнена с множество различни тревисти растения. С тях си играеха пеперуди, пчели и скакалци. Паяците пък използваха стъблата им, за да укрепят домовете си. Когато едно купесто облаче закри небесното светило, наум ми дойде една идея, която споделих с човека до мен: –  Може ли да се хвана за ръката ти, да затворя   очи и ти да ме водиш накъдето пожелаеш? – Естествено, че може – и тя ми се усмихна насреща. Без да се бавя, я хванах за ръката и затворих очи. След секунди, тя тръгна, а аз я последвах. Единствено усещах как вятърът ми развява косата. Колкото повече път изминавах, толкова по уверен ставах. Все повече се отпусках. Скоро забравих за ежедневните си проблеми и започнах да пътувам вътре в самия себе си. В началото се понесох в облаците. Виждах родния си град отвисоко с близката до нея огромна гора. После прелетях...