Нека бъде светлина I

Десетки лампи осветяваха планинския връх Митика. Стичаха се хора от различни прослойки, за да наблюдават най-очакваното събитие на десетилетието. Студът не ги плашеше, защото неистово желаеха да видят пускането на огромния прожектор.

Чисто новата настилка, върху която бяха стъпили, водеше към огромна тераса с панорамен изглед към седемте върха на север, които бяха осветени в различни цветове. От тях също се издигаха огромни цветни стълбове, които нямаше как да не привлекат погледите на зяпачите. Ако сведеха очи надолу, щяха да видят как на плочите, върху които са застанали, са наредени седем точки в цветовете на дъгата, разположени в горната им част, както и огромен бял кръг по средата, символизиращ върха, на който се намират.

Стъпилите върху мозайките не се интересуваха какво е изобразено на тях, а очакваха с нетърпение церемонията, на която прожектора трябваше да освети небето с топла бяла светлина. За събитието беше организиран и концерт, на който всеки можеше да присъства. Не липсваха политици, както и хора от обществения живот, отделили част от времето си, за да бъдат горе, изложени на мразовития североизточен вятър.

Сред тълпата имаше човек на средна възраст, който изглеждаше доста замислен. Носеше захабено кожено яке, което достигаше до коленете му. Бе обул протрити дънки и разкъсани зимни ботуши. Прошарената брада предпазваше лицето му от студа, а дългата коса скриваше тила му от ледения вятър. Правият му нос стърчеше гордо, докато прибраните му устни бяха напукани на множество места. Тъмнокафявите му очи гледаха някъде към небето, поглъщайки светлината, излъчвана от малобройните бледосинкави звезди.

Докато очакваше светването на огромния прожектор, съзнанието му бълваше десетки спомени за трудния си живот, които искаше да навърже през това време. В началото се сети за неудобното легло в мрачната стая в болницата. Налагаше му се да изтърпи множество операции, защото имаше доста фрактури. Също така бе загубил и слуха си. След няколко месеца лечение, скоро след като вече можеше да върви самостоятелно, в едно от обичайните си отивания до другия край на болничната стая напоследък, намери жълтеникав плик. Разкъса го и от него извади омастилен лист хартия на който се четеше:

„Георги Николов,

Знам, че сте се борили няколко месеца за живота си, но моля да прочетете това, което съм написала. Съжалявам много, че ще го прочетете някога, но трябва да знаете истината. Не ми се иска да е така, но няма как да върна времето назад. Искам да изкажа моите съболезнования за трагедията, която сте изживели. Съжалявам искрено за това, че вашите родители са загинали в следствие на тежката автомобилна катастрофа, която сте претърпели. Все пак има малка утеха в това, че поне вие оцеляхте. Неприятно е, че не съумяхте да присъствате на бала по повод завършване на средното ви образование. Само да можеше да върна времето назад, да не се бе случвало това. Аз, както и класа, и всички от училището, се молим, и ще се молим за вашето възстановяване. Дано един ден да се превърнете в човек с главно „Ч“, независимо от трудностите, които се опитват да ви пречупят. Беше ми много трудно да напиша писмото и се надявам, че не съм ви притеснила много.

От Невена Петрова – вашия класен ръководител!“

Жоро четеше писмото бавно, защото му бе изключително трудно да възприеме информацията. Ръцете му трепереха, докато го държеше. Нищо не си спомняше преди катастрофата, и дори, когато стигна до момента, в който разбира, че родителите му са загинали, не реагира. Не можеше да си спомни нито образите им, нито гласовете им. Също така не можеше да се сети за никого от своя клас, както и за класния си ръководител. Просто беше безмълвен.

Докато продължаваше лечението си в призрачната болнична стая, в която слънчевите лъчи не можеха да пробият през непочистения от боята прозорец, препрочете писмото десетки пъти с помощта на луминисцентна лампа. Естествено, той го наизусти, но остана някак си безразличен към него. Нямаше занимания в лечебното заведение и само чакаше момента, в който да го напусне.

След близо година възстановяване, настъпи момента, в който да бъде изписан от потискащата сграда. Чувстваше се така, все едно е намерил дупка в пода на затворническата си килия и просто дебнеше подходящия момент да се промуши от там. Не след дълго, в една хладна пролетна утрин, Георги излезе с усмивка на уста, озарен от слънчевите лъчи, подаващи се през тънък слой мъгла. Искаше му се да извика радостно, но не му беше по силите. Без много да му мисли, намери тънкописец увит в скъсана хартия и написа невнимателно: „Къде е родният ми дом?“. Подаде я на един от лекуващите го, който пушеше цигара в близост до болницата. Той успя да разчете въпроса и му показа с жестове къде се намира. Глухият човек му благодари и се насочи към къщата си.

Известно време се лута, защото си я спомняше много смътно. Мъглата се сгъстяваше и го затрудни допълнително. Все пак намери мястото, в което искаше да се прибере. Когато влезе там – видя пустотата, обхванала дома, в който бе израснал. Учебниците, по които някога се бе подготвял за кандидатстуденстките си изпити, бяха покрити от слой прах с дебелина няколко милиметра. Пространството над леглото му пък бе окупирано от десетки паяци, висящи на обширните си копринени паяжини. Той просто бе разочарован от обстановката. Болницата не му допадаше, но къщата, в която бе прекарал детството си, бе по-негостоприемна от всякога. Затова реши да я напусне.

Разхождаше се по улиците на града, но не можеше да чуе нито автомобилите, нито разговорите на хората, покрай които се разминаваше. Единствено забелязваше навъсените им физиономии. След дълго обикаляне, успя да намери училището, в което бе ученик. Той искаше да влезе, обаче не носеше нужните документи, които да представи на охраната. Не получи компромис и бе изгонен. Замина си от там, излъган, като по лицето му се четеше силно разочарование.

Заобикалящата го разруха и неприветливост, както и ограниченията, които разни хора му поставяха, го подтикнаха да избяга максимално надалеч от родното си място. Тъй като се страхуваше от автомобили, понечи да тръгне по черни пътища, които са почти неизползваеми. Бързо се отдалечи от сивия, мъглив град и неусетно навлезе в огромна дъбова гора. Скоро се смрачи и бързо му се доспа. За негов късмет, имаше достатъчно незаровени окапали листа от предната есен. Зарови се в тях, за да не му е студено и за първи път през живота си, пренощува сред природата.

На следващата сутрин се събуди влажен и гладен. Това обаче не го притесняваше и продължи по пътя си. Мъглата се стелеше на валма и го объркваше. До края на деня съумя да намери извор, където да утоли жаждата си. Тъй като не можеше да намери изход от гората, беше принуден още една нощ да спи там. На сутринта се събуди изнемощял от глад. Трудно се изправи на крака и крачеше с огромни усилия. По земята, както и по дърветата, откри множество гъби, но не знаеше кои са ядливи. Имаше и жълъди, но тях съвсем ги отбягваше. За негов късмет, между стволовете на дъбовете, забеляза двама гъбари. Без да се страхува, той се приближи до тях. Накрая, те доловиха някакъв шум в шубрака, обърнаха се и питаха кой ли може да е там. Естествено, Жоро не им отговори гласно. Тъй като не можеше да се разбере с тях, сочеше гъбите с пръст и се опитваше да им покаже дали може да ги яде. След като го видяха колко хърбав е станал, разбраха намерението му, като му подадоха две гъби от съответния вид. Скитникът ги изяде с удоволствие и си откъсна още една. Когато погълна и нея, искаше да разбере кои от тях са ядливи. Този път, гъбарите веднага разбраха жестовете му, като му показаха два-три вида. Накрая, той им благодари и продължи по пътя си.

Не се наложи да се лута дълго време, за да открие изход от гората. Пред него се разкри чудесна панорама. Наблизо не се виждаха населени места. Нямаше помен от гнусната, болна мъгла. А в далечината се подаваше планински връх над заобикалящата го низина. Без да се замисли, се запъти към него, за да бъде възможно най-отдалечен от злокобния град.

В началото се спусна по огромна поляна. После продължи по равното, като се наслаждаваше на обкръжаващата го природна идилия. Яркото слънце му намигваше радостно, а цветчетата подали се от земята, му се усмихваха. Чувстваше се събуден от кошмарния сън и с цената на всичко бе готов да изкачи далечния връх. Не се отказваше, независимо, че трябваше да премине през още няколко гористи местности.

Изминаха няколко дни преди да достигне подножието на върха. Тогава, без да се замисли, навлезе в буковата гора, която го ограждаше. Нямаше проблем с изхранването, дори си намери извор, от който извираше девствена вода във високата част на гората. След като утоли жаждата си, продължи нагоре и скоро дървената мантия, която го пазеше, остана под него и горе имаше само торф и скали. Вятърът бе господар, макар и тогава да не бе силно изразен. Обаче пътят до самия връх бе доста кратък.

Георги стигна до горе, където имаше плоча, на която пишеше:

„Митика – 2054 метра н.в.“.

Гледката, която се откри пред него, бе неописуема – в северна посока стърчаха гордо седем планински върха, които бяха на подобна надморска височина. На юг пък се виждаха безкрайни гори и поляни. На изток дори можеше да се види част от море, докато на запад – огромно езеро. Той все пак реши да остане и през нощта горе, за да се наслади цялостно на пейзажа. Хиляди звезди обсипаха небосвода. Стана доста светло единствено с тяхна помощ. Когато напредна нощта, на изток изгря част от Млечния път. Скитникът никога не бе го виждал и това го захласна.

Запленен от непокътнатата красота, той реши да заживее там. По време на зазоряването, отиде в буковата гора и отпи няколко големи глътки вода от чистия извор, който намери там. Отдалечи се на стотина крачки от мястото и реши да заспи под сянката на вековно буково дърво.

През следващите дни се наслаждаваше на могъществото на природата. Надвечер се качваше горе, за да гледа кристалния небосвод, а малко преди зазоряване се спускаше и се отдаваше на съня. Това се повтаряше всеки ден, в който времето беше хубаво. В една от нощите, когато беше горе, забеляза двама астрономи. Сети се, че са такива по телескопите и фотоапаратите, които носеха. Чудеше се как изобщо са се озовали толкова нависоко. Не се притесняваше и скоро се доближи до тях. В първия момент бяха уплашени, но скоро разбраха, че това е човек като тях. Само се чудеха защо не продумва нищо, но не след дълго осъзнаха, че просто е глух, защото не реагираше на говоренето им. Един от тях пусна фенерче и забеляза, че този човек е и бездомен, защото изглеждаше доста отслабнал, с нараснала брада и доста изцапани дрехи, и го съжалиха – дадоха му храна. Георги им благодари и искаше в последствие да им покаже, че се интересува от техните обекти на наблюдение.

След като премина нощта, той слезе до извора, където си легна да спи. Събуждайки се в ранния следобед, внезапно го озари идеята да създаде къща до извора с вода, където да живее. Без да се чуди, започна да обикаля района в търсене на паднали малки дървета или едри клони, за да може да си я построи. Намери достатъчно дървен материал, който го събра на едно място. После, с известни усилия заби клоните във влажната почва, а отгоре нареди още няколко от тях, които ги покри с шубрак. Тъкмо се стъмни, когато се справи със задачата и тъй като бе доста уморен, просто се отдаде на съня.

Скоро обаче заваля пороен дъжд, при който многобройните едри капки пробиха импровизираната постройка. Намокриха му дрехите, с които бе покрит и го събудиха. Отвори очи и видя как святкаше в гората. Единствено се тревожеше за това, че му бе студено, а нямаше с какво да се стопли. Валежът, както се появи ненадейно, така и спря. Все пак изтърпя нощта стоически, която бе доста хладна и влажна. През деня реши да ремонтира постройката, която въобще не го предпази от дъжда. Естествено, той не можеше да се справи за един ден, а и не му се занимаваше само с това.

Когато времето беше хубаво, Георги се качваше на върха за да се наслаждава на панорамата. В една от нощите се срещна с астрономите и искаше да ги заведе до едно място в гората. Умувайки дълго време, те се съгласиха да го последват. Изминаха известно разстояние, докато достигнат целта. Когато видяха в каква съборетина живее Жоро, го съжалиха и прецениха, че ще е най-добре да го изведат от там. Те искаха да се придвижат до техния джип, който бе паркиран недалеч от тях, за да го закарат на сигурно място. Скитникът се съгласи да върви с тях, но когато видя автомобила, отвърна глава встрани и тръгна моментално в обратната посока. Той просто не понасяше превозни средства. Астрономите го настигнаха и се чудеха на реакцията му. Не можеше да им обясни разбираемо с мимики и жестове. След секунди ги помоли за лист хартия и нещо за писане. Те му подадоха и осветиха с фенерче. Той старателно написа с красив, леко наклонен почерк, че е оцелял в автомобилна катастрофа, в която обаче са загинали неговите родители. Любителите на звездното небе останаха безмълвни и започнаха да осъзнават защо глухият човек е реагирал така остро.

В близко бъдеще, Жоро и неколцината астрономи се срещнаха доста пъти. Периодично му подаряваха провизии и сечива, за да може да довърши дома си. Понякога идваха и през деня, за да му помогнат да го изгради. Без особени проблеми успяха да го построят, като вече не пропускаше вода и беше удобно място за живеене. Вечерта след като го довършиха, запалиха огън на открито, където си опекоха различни месни деликатеси и пиеха червено вино. Независимо, че глухият не можеше да чуе песните, които си пееха, се забавляваше от душа и се чувстваше все по-добре в района на новото си местообитание. Накрая получи като подарък – две звездни карти, на които бяха съответно изобразени съзвездията от зимното и лятното небе.

Георги ги изучаваше с нескрит интерес. После се качваше горе, за да ги наблюдава. С времето научи местоположението на звездите, както и тяхното видимо движение. Забеляза, че изгряват и залязват от едно и също място, но в различно време от денонощието. Така му изникна идеята да издълбае десетки скали, които да показват местата на изгрев и на залез на ярките звезди. Започна да наблюдава още по-внимателно движението на определени обекти през нощта, а през деня разглеждаше звездните карти и наизустяваше екваториалните им координати.

Когато се почувства напълно подготвен, се покатери на върха, където да се захване с оформянето на скалите. Изчакваше изгрева на даден обект, за да започне да създава своето произведение върху определена скала. Отнемаше му близо ден, за да създаде примитивно релефно изображение. Важен компонент беше издълбаването на окръжност, служеща за рамка, прекъсната на четири места, където бяха надписани главните посоки на света. В кръга присъстваше голяма стрелка, която сочеше точното място, от което ще изгрее звездата. А под нея бе създаден надпис в подобен вид:

Алтаир – α Aql

α = 19^h 50^m

δ = +8° 52’

Той съдържаше кратка информация за името на звездата, коя подред е в даденото съзвездие, както и екваториалните ѝ координати, с които завършваше всяко изображение.

За няколко седмици, Георги използва особеностите на релефа на връх Митика и издълба скалите от североизточната част на билото, където имаше най-добър изглед към седемте върха на север. Отбеляза посоките на изгрев и надписа имената на звездите: Алтаир, Вега, Денеб, Мирфак, Алгол, Капела, Хамал и други. За обозначаването на местата, на които залязват, изчака около половин година, когато бе настъпила зимата. А през това време, той нерядко се срещаше с астрономи, които спорадично му помагаха с дрехи, храна и четива, с които да преживее студеното полугодие.

През зимата беше сам, но нямаше проблем с оцеляването, независимо от студа и обилните снеговалежи. Бе изчел доста книги и алманаси, свързани с астрономията. Обмисляше нови идеи, свързани с подобряване начина му на живот. Изчака природата да се съживи и се захвана за работа. Изгради работна маса и стол, където да може да се настани по-удобно, докато се занимава с разчитането на звездни карти. Не след дълго отдели дузина дни, в които съумя да разшири къщата си и започна да прерисува зимната звездна карта на дървения таван. Отдели доста време, в което полагаше значителни усилия, за да се справи с поредната си задача. В близко бъдеще започна отново да се качва на върха и довърши изображенията върху скалите, които сочеха посоките на залезите на отделните звезди.

След усилената работа през изминалите месеци, астрономите, които идваха на върха, се чувстваха поласкани от промяната, която се забелязваше. Срещаха се с Жоро, който понякога ги водеше в дървения си дом. Те винаги се чувстваха уютно под звездния таван. Нерядко си правеха вечери в близост до дома му, като палиха огън, а после си опичаха храна на тлеещата жар. Естествено, винаги имаше и нещо за пиене без значение дали е червено вино, тъмна бира или защо не водка. Можеше никога да не чуят гласа на домакина, но пък постоянно беше весело.

Това продължи няколко години, в които Георги все повече се чувстваше като пълноценен човек. Изминаха стотици нощи, в които се забавляваше под засмяното небе, в което му намигваха хиляди усмихнати звезди. Чувстваше се щастлив и знаеше, че връх Митика е неговото орлово гнездо.

В една прохладна есенна вечер, съвсем неочаквано за Жоро, който беше създал различни скулптури свързани с природата и звездите, изникна огромен зелен стълб на север, пронизващ небето с ярката си светлина. Веднага се забеляза, че стърчи от един от върховете разположен на север. Небосводът вече не бе девствен, някои от звездите бяха заслепени. Астрономите, които се познаваха със стопанина на върха, дойдоха няколко дни след като бе пуснат първия прожектор и донесоха вестник, със статия на която пишеше, че се очаква в следващите десет години, още седем върха да бъдат удавени от светлина, с помощта на огромни прожектори. Съвсем нормално, Георги не се зарадва никак на прочетеното, но им предложи да си запалят огън и да си пийнат, за да им бъде по-леко на душата. След известно време, се съгласиха и така направиха. Независимо от лошите новини в началото, всички останаха удовлетворени от нощта.

Срещите между домакина и астрономите продължиха и през редките ясни зимни вечери, но вече не бяха толкова неподправени. Някак си на Митика се усещаше засилващата се намеса. Съвсем очаквано беше появяването на втори, цветен стълб в северна посока. Това засегна и Полярната звезда, която вече почти не се виждаше от върха. Виждаше се скоро как светлината ще погълне небето и ще я превърне в бездънна, мрачна пустиня. Забелязваше се как прожекторите изяждаха част от звездите и правеха останалите около тях безлични.

Никаква радост не внасяха тези стълбове в любителите на звездното небе, но нямаше как да променят статуквото. Отново се събираха заедно, за да наблюдават бледосинкавите точици на небето, които обаче изглеждаха обезобразени. Все пак, огънят, около който се събираха в някои от ясните нощи, бе преградата от изкуственото, което наближаваше неумолимо. Жоро бе загубил вдъхновението си да създава изображения и скулптури, свързани със заобикалящата го среда.

Изминаха няколко години, в които небето бе пронизано от още пет разноцветни лъча светлина. Получи се северна дъга, която изцяло заличи звездите в това направление. Все още звездите в южна посока се виждаха, както и Млечния път. Светлинното замърсяване от разширяващите се градове на югоизток и на югозапад, започваше да оказва съществено влияние. Това провокира Жоро да издълбае дузина скали, на които да изобрази местата на изгрев и на залез на звездите: Ригел, Сириус, Спика, Антарес, Фомалхаулт и Денебола.

Все по-рядко се срещаше, с когото и да е. Връх Митика се превръщаше в тъжно място, където единствено вятърът си бушуваше необезпокоявано. Стопанинът все повече стоеше в дървената си постройка. Може би единствено дървеният таван, със звездите изобразени на него, не бе засегнат от изкуствената светлина. За първи път от много години насам, още от болницата, в която се лекуваше, самотата го сполетя, независимо, че доста години живееше далеч от хората и не се срещаше с никого в продължение на седмици. Отдавна не се бе сещал, че е глух, че не може да говори.

Мъката в душата му нарасна, когато в един от студените есенни следобеди видя как група работници са започнали да бетонират върха и подстъпите му – мястото, на което е протекъл половината му живот. Също така, скалите, на които бе указал координатите  на звездите, бяха отстранени, за да бъдат поставени огромни плочи на тяхно място, както и да бъде изградена панорама към седемте върха, където всяка вечер изникваха седем стълба в цветовете на дъгата.

Доста бързо се справиха работниците, с преобразяването на върха, превръщайки го в център на осъществяването на човешката мечта, светлината да се прокрадва и на най-недостъпните места. Жоро обаче беше клюмнал напоследък и съвсем се занемари. Все пак искаше да се качи, в нощта на откриването на панорамния комплекс и на огромния прожектор, който щеше да изстреля своя светлинен жезъл, виждащ се от стотици километри. Душата му настояваше да изкрещи на всички събрали се там, че унищожават връх Митика, заличават звездното небе и съсипват непокътнатата природа. Трябваше да го направи, но нямаше как, не можеше да говори. Мечтаеше си отново за нощите, с които се събираше с астрономи да гледат Млечния път или да палят огън около който да се почерпят.