Нека бъде светлина III

Георги излезе навън, взе няколко клонки, които ги скупчи пред дома си и ги запали набързо. Със себе си носеше две бутилки с червено вино. Още преди да усети затоплящата сила на пламъка, извади тапата на един от стъклените съдове, съдържащи опияняващата течност. Отпи няколко глътки от нея и огъня започна да го грее, докато малкото танцуващи снежинки, преминаващи покрай оголените букове, кацаха по брадата му. Някак си, сърцето му се затопли и постепенно започна да забравя за непрогледната стена от светлина, заради която едва не ослепя. Изпи съдържанието от бутилката на един път и веднага посегна към втората.

Постепенно се замая и се върна към моментите, в които стоеше под непокътнато небе в някоя студена нощ и гледаше към хилядите звезди засмени. Даже започна да му се преструва, че наистина ги вижда. Дори ги сочеше с пръстите си. После, пред него се появи Млечният път, а като извърна глава, видя на небето голяма мечка, излизаща от леговището си. Докато се радваше на илюзиите си, отпи още няколко големи глътки от божественото питие. Очите му скоро зърнаха някакъв лъв да пълзи по небето, който сякаш изрева. После пък забеляза неземна златокоса девойка, която му се усмихваше и сякаш протягаше нежната си бяла ръка, за да го хване. Той се изправи, олюля се, опитвайки се да я докосне с пръстите си, но се сгромоляса на земята.

Не усещаше никаква болка от тежкото падане. Разтвори очи и със замъглен поглед успя да намери бутилката, която бе близо до торса му. Посегна към нея, но дълго време не можеше да я уцели с ръката си. След продължителни опити успя, но когато се опита да отпие, не можеше улучи устата си. Виното обаче напои брадата му и тя се оцвети в тъмночервено. По-късно легна по гръб на покритата с чист сняг земя и зърна вълк на небето, който гонеше заек. Миг по-късно пък се появи грамаден светъл стълб, който унищожаваше звездите, и Орион, замахвайки меча си, заедно с настървените си кучета, се опитваше да го разсече. От другата страна на разрушителя пък имаше огромен скорпион, който с отровната си опашка се опитваше да го пропука и после да го изкорми сърцевината му. Не след дълго, сцената се изпари от съзнанието на Георги, който се унесе в привидно спокоен сън.

Всъщност последва дълга и ужасна нощ, в която постоянно му се повдигаше. След дълга борба със състояния, водещи до умопомрачение и замърсяване на, иначе, кристалния сняг със стомашна течност, се просна по очи на студената земя и заспа. Не измина много време, когато бе събуден от убийствено главоболие. Тогава нямаше как да се отдаде на съня и просто чакаше с нетърпение да отмине болката. Тя отслабна чак в ранния следобед. Тогава се съвзе и се прибра вкъщи, където започна да си почива от предишната продължителна нощ.

Много скоро обаче се появи неочакван за него гост – беше дошъл неговият бивш съученик, който се бе влюбил в изрисувания таван предната вечер. Когато открехна дървената врата и надникна в стаята, остана втрещен от вида и миризмата на спящия Жоро. Колебаеше се дали да влезе вътре, но прецени, че е най-добре да изчака момента, в който приятелят му ще се събуди. За да мине времето по-бързо, изкара смартфона си и там намери статии, свързани със събитието на десетилетието. Очакванията за публикациите свързани с него, съвпадаха с написаното – изразяваха силно разочарование. Навсякъде се споменаваше, че това е огромно разхищение на ресурси, което не е въздействало положително върху присъствалите хора. Коментарите в различните форуми  също бяха в унисон с неговите убеждения.

Приятелят на Георги продължаваше да търси нови статии по темата и когато намери публикация с гръмко заглавие, свързано с прожектора на връх Митика, стопанинът на къщата се пробуди омърлушен. Бившият му съученик го усети и смело прекрачи прага. Жоро го забеляза, размаха лявата си ръка си неохотно, с което да покаже, че го приема с не особено желание, а тъй като беше и доста сънен, търкаше очите си с кокалчетата на другата ръка. Съвсем ненадейно, той получи мобилното устройство с любопитната статия. Още като зърна някои от черните букви на екрана, грабна бързо смартфона с дясната си ръка и погледът му започна да препуска през текста. Чувстваше се все по-ведър след всяка прочетена дума и не след дълго се появи усмивка по брадясалото му лице. Още не беше прочел писанието, когато стана от леглото и стисна здраво дясната ръка на близкия си човек, като му обясни с лявата, че може да остане при него, колкото си пожелае.

Приятелят му, също сияейки от новината, награби изпопадал, настъпан лист хартия, както и затъпен молив. Тъй като бе забравил да се представи предния път, се постара да напише четливо, че се казва Добри и някога са делили един чин в училище. Допълни, че може да му осигури работно място, където пожелае. Жоро надникна в написаното и бе щастлив като разбра кой е човека до него. Той, обаче, откровено отвърна, че няма да ходи, за да работи където и да е, а ще продължи да живее горе на върха до края на живота си.

Добри остана донякъде неудовлетворен от отговора. Все пак допълни, че ще му осигури транспорт с автомобил. Тогава, събеседникът му размаха листа и надраска голям тъмносив хикс, в израз на силно несъгласие. Допълни, че каквото и да се случи, ще остане горе. Гостът му се почувства леко обиден от реакцията, но си спомни казаното от астронома по време на събитието, че Жоро е претърпял автомобилна катастрофа. Мисълта го разсече като с нож. Затова впери жаден поглед в изрисувания таван. Възхищаваше се на изяществото му.

Измина известно време, когато Добри отклони глава встрани и поиска от приятеля си бял лист хартия, както средство за писане. Скоро я получи и реши да излее част от насъбралата се тежест в съзнанието му. С писалката сподели следните разхвърлени мисли на листа: „Таванът ти е уникален. Заслужаваш да станеш известен художник и скулптор... Иска ми се да ти дам възможност, още повече да развиеш уменията си и да оставиш нови неща след себе си. Знаеш алеята горе на върха. Знаеш къде е панорамната тераса. Обаче не знаеш, че е имало идеи за създаване на скулптури, които обаче не са били реализирани, заради липса на подходящ човек. Не знам дали съм ти споменавал, че преди малко повече десет години, работих като асистент по проекта за светлинните стълбове. Тогава, замисълът му беше съвсем различен: върховете да бъдат осветени само по време на официални празници. Концесионерите, както и главният архитект обаче преценили, че ще е по-добре всяка нощ да работят прожекторите, но в зависимост дали е празник, или не – да е с различна сила. Естествено, населението се радваше на тези обещания, които в последствие бяха изпълнени, защото стълбовете се виждаха от редица градове в страната. Аз лично не бях оптимистично настроен, защото рано или късно, разхищението на ресурси и прекомерното използване на прожекторите, щеше да доведе до провал. Той настъпи снощи, заради проблемите с електрическата мрежа и изключително яркия светлинен стълб, който отблъсна посетителите. Единственият начин да се оправят нещата, е, ако направят това, което е споменато в новината на деня – прожекторите да работят доста по-слабо от замисленото.“

Георги получи листа от приятеля си и започна да чете с интерес. Почувства се поласкан от похвалите за тавана му. Скоро обаче бе потресен от информацията, че Добри е бил част от проекта. Продължи да чете, независимо от борбата със себе си. Някак си го крепеше факта, че бившият му съученик не се е подвел от множеството, които са подкрепяли постоянното осветяване на осемте върха. Изобщо, беше се объркал, и затова се изкуши да го попита: „А защо изобщо трябваше да се направи този проект?“. Подаде написаното на хартията на събеседника си.

Той го получи и отвърна по неочакван за Жоро начин: „Може би не помниш, но ти ме бе вдъхновил. Помня как в училище рисуваше градове, села и планини, на които имаше десетки лампи и прожектори, с които бяха осветени. Една от мечтите ти беше, един ден да видиш, че светлината се е разпространила навсякъде по света. Помня как бе изобразил планински връх, с огромен стълб светлина, който докосваше небето.“ Добри спря да излива спомените си броени секунди, за да вдиша дълбоко, а после се почеса неспокойно по челото. Допълни писанието си със следното: „Мисля, че инцидентът, който си преживял, ме бе накарал да посветя голяма част от времето си, в обмисляне на идеята за достигане на светлината до недостъпни места. Няколко години по-късно, когато имах възможността да участвам в мащабния проект и вече бях по-зрял, желаех да ги има стълбовете, но с оглед на разходите, върховете исках да са осветени само по време на официални празници.“ Вече усещаше, че е написал достатъчно изчерпателен отговор и подаде уверено почти изцяло омастиления лист на домакина.

Получи го и вникна в съдържанието на текста. Почувства се странно, когато разкри поредното бяло петно в съзнанието си. Не подозираше, че някога изобщо е изобразил ярък стълб светлина. Спря да чете за кратко, за да поеме дъх, преди да продължи до края. Когато свърши, се изправи, за да запали газената лампа в помещението си, защото навън се смрачаваше. Също така изкара бутилка с бира, с която да почерпи приятеля си, както и той самият да се разведри. Добри отказа в първия момент, но Георги извади капачката с помощта на палеца си и отпи глътка. Тогава, приятелят му също се съгласи да опита от пивото.

Допадна им тъмната пенлива течност и двамата се увлякоха. Двамата се надпреварваха кой ще изпие повече от малката стъклена бутилка. Бързо погълнаха съдържанието ѝ, но не можеше да се каже кой е победителят. Чувстваха се ободрени. Добри драсна на гърба на една от картите на работната маса в помещението: „Приготвил съм ти изненада. Искаш ли да ме последваш?“. Жоро се намръщи и размаха показалеца на дясната си ръка, защото за втори път събеседникът му осквернява ценно за него пособие. Не след дълго, обаче, склони да тръгне с него. Набързо се оправи, като облече сравнително запазени дрехи.

Излязоха навън, където здрачът бе обвил пространството. Жоро се придвижи до извора по снежна пътека, където си изми брадата с ледена вода. После се остави на приятеля си да го води. Той тръгна по най-познатия път за стопанина и скоро се озоваха горе на върха. Десетки лампи го осветяваха с глухата си светлина, която нямаше нищо общо с онази от предишната вечер. Стълбът светлина далеч не беше опустошителен, и дори през тънкия облачен слой, настанил се над Митика, можеха да се видят няколко мъждукащи звезди.

Добри и Георги се спогледаха и се усмихнаха самодоволно, като разбраха, че обещанието е спазено. Фокусираха зениците си към осветените върхове на север и видяха седем доста рехави лъча светлина, чиито цветове почти не се различаваха. После, гостът насочи събеседника си към един съвременен фургон, намиращ се недалеч от огромния прожектор. Когато стигнаха там, Добри показа с жест на приятеля си, че трябва да изчака отвън, за да проведе важен разговор. Скоро получи отговор, че няма никакъв проблем.

Обитателят на Митика започна да обикаля около фургона, когато близкият му човек влезе в него. С интерес оглеждаше постройката, поставена в близост до главния източник на светлина. Скоро намери и пътека, която водеше до прожектора. Бързо се добра до него и започна да го разглежда. Нямаше кой да го охранява и той можеше спокойно да стои до него. Даже успя да зърне огромни копчета, с които има право да регулира силата му. Протегна дясната си ръка и натисна голям червен бутон с надпис: „Изключи“. Той обаче не възприемаше командата и осветителното тяло не изгасна. Много скоро разбра и причината – беше нужно да въведе шестцифрен код, за да може да отключи регулирането на прожектора. Това го принуди да се откаже от намерението си. Затова, без да се замисли, се запъти до мястото, където неговият приятел го бе оставил.

Когато стигна дотам, Добри излезе навън и го подкани да влезе сам. Георги се съгласи и прекрачи прага на временната постройка. Там го срещна строгия поглед на изискано облечен млад човек, който изглеждаше, че има големи правомощия. После му кимна одобрително с глава и го покани да се настани удобно. Тъй като вече бе разбрал, че събеседникът му е глух, извади лист, където с химикала си със сребърно покритие, записа няколко важни въпроса. През това време, брадясалият човек седна на пластмасов стол с висока облегалка и зае удобно положение. Не мина много време, когато получи бялата хартия в ръцете си и бе помолен да вземе обикновен химикал, чрез който да отговори. Скоро започна да пише и без да се замисли, отвърна на повечето въпроси.

По едно време се зачуди какво да отбележи на листа, относно питането за това какви има идеи за развитието на проекта с осемте осветени върха. Почеса се по челото и поглади старателно брадата си, докато мъдреше отговора. Изведнъж бе озарен от нестандартно хрумване и написа следното: „Имам една идея. Тя е да създам две площадки, на които ще изобразя съответно съзвездията от зимното и лятното небе. Когато ги създам, бих искал да бъдат осветени така, че в никакъв случай да не се набиват на очи. Също така искам да бъдат поместени и по два телескопа с електронен водач на всяка от площадките. Освен това, предлагам да бъдат поместени още седем телескопа на панорамната тераса. Смисъл от тях ще има, ако не работят лампите и главния прожектор, когато времето е ясно. А когато не са пуснати осветителните тела, ще намалите разходите. Даже ще спечелите, защото по този начин ще насърчите хората да използват оптическите прибори. Все пак хората със сигурност ще харесат небе пълно със звезди и ще са склонни да платят, за да надникнат по-дълбоко в него.“

След подробния отговор на въпроса, който го бе затруднил, сподели накратко позицията си по последните питания. После предаде листа на младия управител. Той прочете написаното по диагонал и веднага изрази мнението си, като написа, че няма как да го приеме на работа, защото не е собственик на фирмата, която стопанисва района. Обаче може да създаде площадките безвъзмездно, но само след като получи разрешение. Георги бе несъгласен с отзива и заяви, че ще изгради площадките само ако може поне за една нощ да получи достъп до главния прожектор. Младият му събеседник получи отзива и възропта гласно, защото знаеше, че няма да бъдат чути обидните му епитети. Все пак реши да направи компромис и записа директно: „Добре, ще ти дам тази възможност. Все пак обаче собствениците зорко следят обекта и не мога да го оставя на своеволието, на когото и да е. Късметлия си, че имаш приятел, който е врял и кипял по отношение на проекта и го знам като доста стабилен човек. Ако не беше той, признавам си, че щях да те отхвърля, още когато те видях.“ Подаде листа на глухия човек до него. Той прочете написаното, усмихна се иронично на грубия коментар, остави го на бюрото и напусна помещението, като помаха хладно на младия човек.

Отвън стоеше Добри, който очакваше да разбере дали неговият приятел е одобрен. Когато Жоро излезе с изражение, показващо мрачна решителност, бившият му съученик се намуси за момент и не се стърпя да влезе във фургона. Там попита управителя дали е одобрил неговия близък човек и отговорът, който получи, бе положителен. Все пак нуждата от скулптор бе огромна и беше важно, че бе намерен. Също така разбра, че след около месец ще може да започне работа по тези площадки, които иначе не се различават съществено от оригиналния проект, поне по отношение на форма и разположение, но на тях не са изобразени звезди и няма телескопи. Накрая двамата си стиснаха ръцете и Добри напусна помещението. Георги се усмихна, когато видя светналите очи на излизащия си приятел. Той обаче изглеждаше забързан и се опита да обясни на глухия си събеседник, че не може по-дълго време да остане на върха. Затова се прегърнаха по братски, като се потупаха по раменете и всеки пое по пътя си.

Обитателят на Митика се спускаше равномерно към своя дом. Оглеждаше се, с което да се убеди, че тази вечер, светлината е значително по-слаба, както и с надеждата, че тя ще продължи да е такава или дори няма да я има. Вярваше, че една нощ ще може да изключи главния прожектор, за да докосне отново звездите с погледа си. Затова и беше готов на всичко, за да може да върне част от радостното си минало, в което се е наслаждавал на небесната прелест. Докато бе обладан от положителни мисли, касаещи бъдещето му, неусетно стигна до извора до дома си, където отпи няколко глътки леденостудена вода. Тя го освежи и той скоро се прибра вкъщи, където запали лампата си и след това четеше книга под меката ѝ жълтеникава светлина до ранни зори.

Изминаха няколко седмици, в които Жоро предимно стоеше вкъщи, защото времето рязко се влоши и невиждан мраз скова района на върха. Четенето на книги, завит под четири ката завивки, го спасяваше от студа и сякаш ускоряваше иначе наглед спрялото време. В този период изпи и малкото останал алкохол, с който се бе запасил за зимата. Храната също беше на привършване. Никой не го навестяваше, заради нечовешкия студ. Жителят на върха даже не можеше да повярва, че става свидетел на толкова люта зима, в която като беше навън, слюнката, която излизаше от устата му, замръзваше за секунди, а откритите части на тялото се зачервяваха като при изгаряне. Малкото прозорче, което му осигуряваше дневната светлина вътре, също бе сковано от лед, нещо, което също не бе често срещано събитие.

По едно време, Георги изрови прашна религиозна книга, която бе с черно кожено покритие и на него бе изрисуван златист кръст. За повече от десетилетие, откакто я бе получил като подарък от вярващ в богове астроном, той така и не бе проявил интерес към нея. Обаче дойде моментът, в който прецени, че трябва да я разгърне. Независимо, че бе изчел десетки художествени книги и стотици научни трудове, изпита много сериозни затруднения в четенето, защото се сблъска десетки архаични думи, за които понятие си и нямаше. Все пак успя да си създаде интерес към писаното в нея и свикна със странния за него изказ. Когато за пореден път имаше снежна виелица навън, през ума му мина следната мисъл: „Бог наказва всички нас за това, че осквернихме всичко около себе си!“. Може би никога нямаше да си обясни пагубното време навън по такъв начин, ако не се бе докоснал до тази книга. Затова продължи да я чете с интерес. В деня, в който погледът му премина през последната страница на религиозното писание, изведнъж времето омекна, показа се слънцето, вятърът отслабна и дори започна да се стопява ледът по прозореца.

Четенето го накара да се абстрахира от къркоренето в стомаха, което се засилваше след всеки изминал ден, заради почти напълно изчерпаните запаси от храна. Ден след като ледената хватка на зимата отпусна върха, беше навестен от Добри, който за негов късмет носеше и малко продукти със себе си, които биха му помогнали да си задоволи глада. Когато с Георги се нахраниха, обсъдиха предстоящата му работа и се разбра, че съвсем скоро ще я започне. Бяха наясно, че независимо от отлагането с близо месец, спрямо предвиденото, нищо няма да му попречи, да се справи с поставената му задача.

Няколко дни по-късно, когато значителна част от белия сняг вече бе изядена от вятъра и топлото време, бившият съученик отново му дойде на гости, но този път го подкани да се качат заедно на върха, защото управителят искаше от Георги да започне да работи по площадките. Стопанинът, не се поколеба и веднага се качи на билото с приятеля си. Там се срещна с младия властен човек, който набързо му разпореди къде да работи, но не даде никакви по-подробни указания.

С огромно желание, Жоро започна да дълбае върху безличните бетонни плочи, с предоставените му инструменти. Още в края на първия ден, бе оформил две съзвездия върху площадката, на която бе замислил да изобрази зимното звездно небе. Страстта, с която твореше, беше такава, че той се чувстваше неуязвим. Служителите на върха, които имаха различни задължения, от време на време поглеждаха към своя колега и се възхищаваха на усърдието, с която обитателят на Митика, издълбавайки бетона, създаваше копие на зимната звездна карта. За по-малко от двадесет дни, успя да се справи с първата половина от основната задача. Когато дежурният отиде да провери как изглежда площадката, остана очарован, защото си личеше отдалеч, че в нея е вложено сърце и душа. Ден по-късно, дойдоха електротехници, които прекараха кабели и поставиха стотици диоди, светещи с различна сила и цвят в зависимост от изобразения небесен обект.

Естествено, Георги веднага започна да обработва и другата огромна плоча. Времето му помагаше с топлия вятър, който почти изцяло бе разтопил снега наоколо. Слънцето го огряваше и му вдъхваше още сили за работа. Светлата част на деня нарастваше прогресивно и това му позволяваше да се труди още по-пълноценно. В една от вечерите тъкмо когато бе спрял за почивка, забеляза, че се изпробват светлините на другата площадка и остана слисан от факта, че картата свети почти по начина, по който си е представял. В следващите денонощия, той се вихреше с длетото и неочаквано бързо, дори за самия него, успя да пресътвори картата на лятното звездно небе. В последните часове от работата си, изчисти някои дребни грешки и дори остави подписа си в един от ъглите на площадката. Управителят на обекта реши да провери как се е справил доброволецът и като видя съвършената изработка, буквално немееше. Тогава извади едно листче, на което записа набързо: „Жоро, страхотна работа си свършил. Ще ти дам да правиш, каквото искаш с прожектора, когато открием площадките.“ Подаде го твореца. Той се чувстваше като богопомазан от хвалбите, които получаваше от всички около него.

Настанаха и дните, когато всички на върха се подготвяха усилено за откриване на площадките. На Георги му се наложи да изгради и седем скулптури на панорамната тераса, като трябваше всяка от тях да бъде обвързана с върха, който сочеше. Докато се занимаваше с тях, електротехниците прекарваха нужното оборудване за осветяване на площадката, изобразяваща небосвода в летните нощи. Други служители пък почистваха алеята и поставяха нов, по-лъскав слой боя върху плочите показващи Митика в бяло и останалите седем върха в цветовете на дъгата. Изобщо, районът на билото придобиваше още по-монументален вид.

Неусетно настъпи вечерта, в която щяха да бъдат официално открити новите фигури. На алеята все още беше светло, заради пурпурночервения залез. Работници поставяха стъклено покритие на лампите в малките скулптури, които бяха наскоро изваяни от Жоро. Астрономи пък закрепваха телескопите на краищата на площадките. След по-малко час, дойдоха собствениците на фирмата, стопанисваща комплекса, които бяха наредили да не го осветяват, докато не открият новите обекти от него.

Управителят, който беше обещал, че ще даде прожектора на скулптора, отиде при него с извинителна бележка, на която бе написал: „Съжалявам Жоро. Свърши отлична работа, но няма да ти дам прожектора скоро.“ Георги я получи и като си я освети с джобно фенерче, се разочарова от прочетеното. Нямаше с какво да му отговори и погледна към небето, докато чакаше събитието. Доста бързо пропадна заседналата буца в гърлото му, когато видя многобройните блещукащи звезди, както и залязващия тънък оранжево-червен лунен сърп в синьо-зелената част от небосвода, разположена доста ниско над западния хоризонт. Чувстваше се щастлив от забравената гледка. От друга страна, осъзнаваше, че няма да му се отдадат много подобни възможности, в които да наблюдава свободно, незасегнат от изкуствената светлина.

Озъртайки се в различни посоки, по някое време забеляза, че са светнали диодите върху творенията му и те по никакъв начин не са попречили на гледката. Все едно, че копията на звездните карти, които бе създал, бяха реални небесни обекти. Човешките силуети бяха вторачили поглед към произведенията му. Скоро, собствениците на комплекса изпробваха телескопите. Когато свършиха краткото си наблюдение, замахнаха с жест към управителя, да отиде до прожектора и да го пусне. Няколко минути по-късно, изникна огромен стълб от светлина, която обаче бе достатъчно силна, за да закрие прелестния небосвод като похлупак. Алеята също се отърва от мрака и се виждаха ясно събралите се хора, които в първия момент стискаха очите си, но после привикнаха.

Двама от астрономите, качили се на върха, видяха стария си приятел Георги и отидоха при него. Знаеха, че той е създал площадките и различните фигури в района на панорамната тераса и го поздравиха за това. Обитателят на Митика се зарадва, когато ги видя и ги покани в близост до дома си, където да запалят огън, както е било едно време. Те си спомниха за прекараните чудесни нощи в миналото и се съгласиха. Един от тях отиде до колата си и взе торба с храна и алкохол, сякаш бе предвидил, че ще остане за дълго време. Другият любител на звездното небе, заедно с домакина, се спуснаха до познатото за тях място, където са си прекарвали чудесно. Скоро ги настигна и техният приятел, и започнаха да се черпят. Независимо, че Жоро беше глух, успяваше да развесели приятелите си с поведението си. Всички се чувстваха прекрасно и дори липсата на звезди, заради яркия прожектор, не можеше да помрачи настроението им. Когато отпиха по-голямо количество алкохол и се отпуснаха съвсем, започнаха да си разказват истории от миналото най-вече с жестове. При изгрева на Зорницата, се качиха на билото, където бе доста ветровито, но това не им попречи да изчакат изгрева, както бяха правили преди. Не след дълго стана светло и търпението им се възнагради, когато видяха аленочервения слънчев диск. В момента, в който се разделяха, си обещаха, че и в бъдеще ще се събират, независимо какво ще се случва.

Обитателят на Митика се прибра щастлив в дървената си къща, където очакваше с нетърпение нова среща със свои приятели. Тя настъпи само две денонощия по-късно. Отново бяха същите астрономи. Прекараха прекрасна нощ, събрани около греещия ги огън, в спомени за миналото под иначе обезобразеното небе. По-нататък продължиха срещите между тях, в които всичко се повтаряше.

В един облачен летен следобед в дома му дойде Добри, който му носеше радостна новина. Оказа се, че тази вечер, той ще замества управителя на обекта, защото имал лични ангажименти. Това означаваше, че Георги ще получи достъп до заветния код, с който да изключи прожектора идната вечер. Именно този факт го ощастливи и се качи мълниеносно горе на билото, където изчака да се стъмни. Когато се здрачи, влезе заедно с бившия си съученик във фургона. Той му показа къде се намира информацията за кода, валиден за нощта и Георги го намери, а след това го и наизусти. Скулпторът отиде до прожектора, където намери екрана, върху който, в последствие, въведе заветните цифри. След секунди получи светлинен сигнал, че има достъп и натисна бутона, на който пишеше: „Изключи!“. Стълбът светлина постепенно отслабваше и след близо половин минута, изчезна. Също така спря захранването и на лампите осветяващи алеята, водеща до панорамната тераса. Единствено се виждаха звездните карти върху площадките, които бе обработил през пролетта. Никой не можеше да му направи забележка. Единственият проблем бе с времето. В началото на нощта бе облачно, а после заваля обложен дъжд, който продължи през останала ѝ част. Все пак, бе щастлив, че отново можеше да върне част от стария облик на любимото си място.

Георги знаеше, че не можеше да обърне хода на времето, но живееше с убеждението, че ще му се отдадат още възможности да се докосва до непреходността. Очакваше с нетърпение ясни, безлунни нощи, в които да блокира изкуствената светлина и да даде шанс на естествената да разкрие неземната си красота. Затова дебнеше всяка възможност, колкото и рядко срещана да беше, за да се наслади на небето такова, каквото го помни още от първата си нощ на легендарния връх Митика.