Нека бъде светлина II

В момента се чувстваше като човека от болницата – обезобразен, осакатен и оглушал, желаещ да оздравее и да бъде свободен. Затова и гледаше към небето, към малкото звезди, които все още блещукаха. Докато си спомняше различни случки от битието си, за да се откъсне от настоящето поне временно, известни представители на обществения живот изнасяха протяжни речи, възхваляващи светлината.

Всеки стоеше прикован на едно място, слушайки говорителите и очаквайки мига, в който ще бъде заслепен. Георги започна да обикаля неспокойно, като оглеждаше масата от хора застанали под десетките лампи. Взираше се във лицата им, които му изглеждаха твърде апатични, независимо, че очите им бяха вперени към осъществяването на една общочовешка мечта.

Някои от тълпата се вглеждаха в нелепото облекло на скитащия глух човек около тях и даже се чудеха как изобщо се е осмелил да се качи на върха заедно с тях. Имаше дори и такива, които го сочеха с пръст и му се подиграваха за неподходящия му външен вид. Все пак изглеждаше, че той е един пропаднал, беден субект, който не е постигнал нищо в живота си. Съвсем естествено, никой не искаше да се доближи до него.

Студът не можеше да спре скитането на Жоро. Напротив – даже го принуждаваше. Съвсем ненадейно, очите му отличиха познат силует сред множеството. Независимо от засилващата се тревожност, която все повече го измъчваше, прецени, че е най-добре да се доближи до него. Доста предпазливо се придвижваше, докато скъсяваше разстоянието до човека, когото искаше да види. Изведнъж, той се обърна и скитникът вече можеше да се досети кой е. На фона на силната светлина, можеше да види всяка бръчка от лицето му, големите му синьо-зелени очи, все още здравата му средно дълга права кестенява коса, леко чипия му нос и малките му устни. Това беше един от астрономите, с когото се бе срещал стотици пъти в последните години.

Георги се почувства по-уверен и пристъпи към него. Тогава, любителят на звездното небе го забеляза и му се усмихна многозначително. Приближи се до него и го поздрави с поглед, като се опита да му обясни с жестове, че ще му обърне внимание по-късно. Секунди по-късно получи негласен отговор, че ще бъде изчакан. Веднага се обърна и започна да увещава хората от групата си, че ще трябва замалко да ги изостави, за да се види със свой приятел.

Астрономът се отдръпна от познатите си хора и започна да общува с Жоро. Събеседникът му го помоли за лист и химикал, за да му зададе няколко въпроса, защото не искаше да ги илюстрира с жестове и мимики в близост до други хора. Получи принадлежностите без забавяне и старателно написа следните въпроси с изправения си почерк: „Какво мислиш за събитието тази вечер?“ и „С кого си се събрал, ако не е тайна?“. Когато ги довърши, сгъна белия лист хартия на четири, закачи писалката на него и ги подаде дискретно на приятеля си.

Той получи омастилената хартия. С нескрито любопитство я разгъна несръчно и светкавично прочете въпросите. На първия реши веднага да отвърне, защото беше сигурен, че ще му бъде зададен. Записа следното: „Това е важно събитие за събралите се тук. Може би всички около нас са възбудени. Аз, обаче, също като теб, не съм особено щастлив от факта, че огромен прожектор ще светне на любимото ми място за астрономически наблюдения. Ако това се случи, ще трябва да ходя надалеч, защото това бе последното непокътнато място в региона“. По второто питане бе доста затруднен, защото бе неочаквано. Дълго време мислеше как да формулира отговора си. Измисли следното: „Ами просто се събрах с едни хора“. После прегледа писанията си и остана разочарован от това, което е споменал. След известно умуване, прецени, че е най-добре да задраска записаното на листа си с дебела черта и на негово място да разкрие истината. Натискаше с химикала повече, отколкото трябва, за да сподели следното: „Имам среща с бившия си клас тази вечер“. Накрая подчерта отговора си с две успоредни непрекъснати линии и сгъна листа, по начина, по който го бе получил по-рано с вкочанените си ръце. Върна го на човека до себе си, заедно със средството за писане.

Жоро го взе със загрубелите си пръсти и както винаги се отнасяше деликатно към иначе безличната бяла хартия. Разтвори я и накара зениците си да се съсредоточат върху отговорите. Прочете набързо написаното за дългоочакваното събитие и се усмихна доволно, че и събеседникът му напълно подкрепя неговата теза. Забеляза задраскани думи, които нямаше как да разчете. Когато стигна до подчертаното изречение под втория въпрос и го прегледа, се сети за онова писмо в болницата, в което класният му ръководител и класът му са се молели за живота му. Той така и не е имал възможност да се срещне с тях, даже е останал с впечатлението, че са го излъгали, за да не го наранят допълнително. Все пак нещо го човъркаше в главата и след дълъг размисъл, записа разхвърляно: „Имаш среща с бившите си съученици. Това ме подсети, че никога не съм ти споменавал за писмото в болницата, в която се лекувах след автомобилната катастрофа. На него пишеше, че класната ми, която се казваше Невена Петрова, ако не ме лъже паметта, както и класа ми, са се молели за оздравяването ми. Помня, че съм го чел десетки пъти. Няколко дни след като излязох от болницата, макар и доста трудно да намерих училището, в което учих, се опитах да вляза там, където обаче бях изгонен по груб начин от един дебел, антипатичен охранител. Не ми хареса живота в града, хората ми бяха твърде противни, а родният ми дом – потънал в прах и реших да го напусна веднъж завинаги, да отида някъде надалеч. Затова в момента съм тук, където съм сега!“. Когато изсипа тежестта, която се бе наслоила в съзнанието му, намачка малко листа, а малко по-късно го сгъна чевръсто и го пъхна в дясната ръка на астронома, а писалката – в лявата.

Любителят на звездното небе, прибра химикала в джоба си, а по-късно разгъна почти изцяло изписания лист хартия с напуканите си ръце от студа. Интересно му беше да разбере какво е сътворил приятелят му и започна да чете. В началото започна бързо, но после намали скоростта и спря, когато забеляза името на класния си ръководител. Тогава, без изобщо да е дочел, веднага изкара писалката и записа: „В кое училище си учил?“ и подаде листа моментално, без изобщо да крие нищо.

Учуден бе Георги, когато го получи така нехайно. Все пак прецени, че е по-добре да прочете въпроса бързо. Когато го направи, искаше да отвърне, но нямаше с какво. Затова помоли приятеля си да му подаде писалка. Той обаче не се сещаше къде е поставил химикала си с безчувствената си ръка, но пък на няколко крачки от себе си видя паднал, зле подострен молив. Стигна до него, наведе се, а после го подаде на Жоро. Бе доволен от получаването на средство за писане. Положи много усилия, заради почти отчупилия се графит, но все пак не успя да създаде красив ръкописен  надпис. Все пак можеше да се разчете: „2-ра езикова гимназия“. Още малко понамачка листа и така го подаде на човека до себе си.

Взе хартията и когато прочете написаното, извика от радост. Хората от обкръжението му успяха да го чуят, независимо от шумотевицата, която се засилваше, с приближаването на момента, в който ще пуснат прожектора. Чудеха се защо той реагира по такъв бурен начин, още преди да изникне огромният стълб светлина, който всички чакаха. А някои съвсем недоумяваха, когато видяха, че се радва на дрипав и брадясал човек. Това обаче не изплаши сияещия от щастие астроном, който реши да заведе бедно изглеждащия човек и да го внедри в групата му. Никой не възприемаше намеренията му, но той действаше безстрашно и отиде до Невена Петрова, за да подаде намачкания лист с диалога между него и стопанина на Митика.

Тя го взе с бежовите си кожени ръкавици, предпазващи ръцете ѝ от ледения вятър. Започна да чете с широко отворените си зелени очи. В началото не видя нищо кой знае колко съществено, макар и да бе съгласна до определена степен с твърдението на бившия си възпитаник. Колкото по-надолу стигаше, толкова по-развълнувана се чувстваше. Когато стигна момента, в който Георги разправя за писмото в болницата, тя се разплака от умиление. Вместо да продължи да чете, реши да изчака определено време, в което да се успокои. После извика Жоро, но нямаше как да бъде чута от него. Затова приятелят му го заведе при нея.

За първи път се видяха очи в очи. Стопанинът на Митика изглеждаше значително по-стар от своя преподавател, заради своята дълга брада. Продължително време се гледаха. Тя не можеше да асимилира видяното. Той пък не помнеше нищо от нея освен писмото. После тя се осмели да говори, но събеседникът ѝ не можеше да долови никакви звуци. В този момент, приятелят му се обади, че Георги е глух от много отдавна. Класната му разбра и реши да прочете писанието докрай, за да разбере повече за ученика си. Осъзна, че е станал отшелник, заради низките чувства на хората, с които е имал контакт. Това обаче не го е унищожило, а напротив. Пред нея стоеше Човек, изглеждащ безобразно отвън, но отвътре бе съхранен, с все още бистра, непроменена от обкръжаващата го среда душа. Никой друг не беше като него – незасегнат от баркодове и хартийки с водни знаци, определящи живота на останалите хора.

Да, Жоро тази нощ не бе напълно щастлив, защото знаеше, че това е краят на златен етап от живота му. Години, в които имаше абсолютната свобода да прави всичко, каквото иска, без значение, че е глух. Искаше да върне времето назад не само в съзнанието си, но и на практика. Знаеше, че няма как да преодолее законите на физиката. Все пак трябваше да продължи по пътя си, независимо, че връх Митика му бе отнет.

Докато се прегръщаха преподавател и ученик след дългогодишна раздяла, един от другите ѝ възпитаници извика на тях да погледнат към върха, който всеки момент щеше да потъне в светлина. Всички насочиха очите си натам в очакване на сюблимния момент. Тогава обаче изгаснаха лампите, осветяващи местността. Голяма част от хората изпищяха от страх, заради настаналата тъмнина. Един от говорителите извика гръмогласно, че токът е изгаснал. През това време звездите се показаха от невидимата завеса, която доскоро ги закриваше. Също така, Млечният път се разстилаше по цялото небе от югоизток до северозапад. Повечето от групата, които се бяха събрали, си помислиха в началото, че това са просто облаци. Астрономът обаче бе наясно и веднага им каза, че виждат някои от ръкавите на нашата галактика. Те останаха учудени от небесното изящество. Орион, заедно с кучетата си, бе уловил див заек и гонеше някакъв разярен бик по небето. Повечето обаче въобще не познаваха небето и си нямаха представа нито от съзвездията, нито от митологията стояща зад тях. Все пак бяха любознателни, защото се питаха как мислените линии между тях, създаваха такива прелестни фигури, които всеки оприличаваше по свой си начин. Имаше хора, които се запитаха защо трябва да са заобиколени от светлина, като дори тази на звездите е достатъчна, за да могат да се ориентират. В този момент никой не гледаше на север, към седемте стълба светлина, които бяха заличили звездите. Небето, независимо, че бе цветно натам, изглеждаше гротескно. Всеки се наслаждаваше на обсипаната със звезди югозападна половина на небосвода.

Техниците се бореха с проблема свързан със захранването. Разбраха, че е аварирал далекопроводът, снабдяващ върха с електроенергия. Затова прецениха, че ще е най-добре, когато пуснат електрогенератора, да захранят единствено главния прожектор, за да може все пак да се състои дългоочакваното събитие. Не им се наложи да положат почти никакви усилия, за да заработят агрегатите. Единствено се допитаха до организаторите дали да очакват някаква реч или директно да осветят. Настана суматоха, защото бяха раздвоени и не знаеха как да отговорят. Тъй като времето минаваше, а насъбралото се множество, съвсем се бе разсеяло и всеки си рееше погледа някъде из звездите, и приказваше за тяхната хубост, беше преценено, че трябва да се действа бързо.

Без да се замислят, пуснаха прожектора. В началото той светеше доста слабо, защото му бе нужно време да загрее, преди да заработи в нормален режим. Заради събитието обаче бе нужно да се изчака малко по-дълго, за да го пуснат на максимална мощност. Някои от хората забелязаха някаква светлинка точно на най-високата част на върха и се чудеха дали не е дошъл токът. Може би на никого нямаше да му направи впечатление това, ако не бяха останали на тъмно, където да им се изостри зрението. Все пак някои очакваха, че в най-скоро време, ще заработят лампите.

Неочаквано за всички, се появи огромна, заслепяваща стена от светлина. Небето изведнъж побеля и тогава тълпата съвсем се обърка. Изведнъж, дикторът се провикна: „Нека бъде светлина“. Обаче последва доста рехав отговор от множеството, в което повечето хора си бяха затворили очите, защото бе станало непоносимо светло. Като че ли, връх Митика бе покрит от пълчище слепци, молещо се просто да се спаси.

Звездите бяха победени в битката им срещу прожектора. Небосвода се бе превърнал в мрачна бездна. Нямаше помен от Млечния път, който бе погълнат за частица от секундата. Повечето не знаеха да се радват ли, или не, на достижението на човешката мисъл. Беше им повтаряно, че светлината е израз на прогреса, но никой не очакваше, че тя може да наранява, да създава болка. Питаха се дали изобщо има смисъл от толкова ярък стълб светлина, който само им дразнеше очите и не украсяваше върха.

Георги също бе засегнат от стълба светлина и просто затвори сетивата си. Изпепеляващо главоболие започна да го измъчва, заради нечовешкия лъч, който сякаш преминаваше през него. Няколко минути се бореше с огъня в главата си, но дори и леденият вятър не можеше да промени усещането му за прегрятост. По-късно успя, макар и с огромни усилия, да се адаптира към противоестествените условия, макар и все още да бе силно раздразнен. Хората около него също преминаха през подобни мъчителни етапи, макар и значително по-слабо изразени, защото живееха в градове със силно изкуствено осветление.

Тъй като Жоро не искаше повече да се изтезава на това място, помоли обкръжението си с помощта на жестове, да слязат до неговата къща. Астрономът, класният му ръководител, както и още трима негови бивши съученици се съгласиха да го последват. Другите отказаха, защото очакваха празничния концерт, а и също така не желаеха да захабят дрехите си по спускането.

Придвижваха се бавно по хрупкавия сняг. Тъй като разстоянието бе кратко, бързо достигнаха буковата гора, където изведнъж светлината намаля значително. Тя вече не дразнеше зрението. Георги ги водеше към извора, в който някак си ледената вода в него изглеждаше бе непокътната. Всички отпиха от нея и със задоволство споделиха, че е доста мека и чиста, макар и доста студена. После се насочиха към дървената постройка, в която Жоро бе прекарал значителна част от живота си.

Въведе ги вътре, като запали газена лампа, за да освети помещението, в което живееше. Пред всички се разкри дървен таван с изображение на зимното звездно небе. Гледаха го в захлас, като не осъзнаваха как техния бивш съученик е успял толкова майсторски да го прерисува. Един от тях даже записа следното на сгъната с лицето навътре звездна карта: „Как успя да създадеш това изображение?“. Георги успя да види написаното с възпалените си очи и лицето му се сбръчка от негодувание в първия момент, защото бе засегнато едно от любимите му пособия. Затова намери жълтеникав лист, паднал под работната му маса, където записа накратко: „Просто го създадох по време на една студена зима“. Замисли се малко и добави с големи удебелени букви: „Моля те да не драскаш по картите ми!“. Бившият му съученик, който го уважаваше много, разбра грешката си и се извини. Обаче бе някак си щастлив не само заради това, че се срещна с него, а и заради красивите неща, които бе създал. Любопитството му беше голямо и се чудеше дали не се е занимавал по-сериозно с някакъв вид изобразително изкуство. Тогава записа въпроса си на хартията, извадена от стопанина: „А създавал ли си други творби?“.

Отговор не последва от Георги. Даже не си направи труда да посегне към писалката и да сподели, каквото и да е. Просто след прочитането на тези думи, изглеждаше, че носталгията го наляга и в съзнанието му изникна спомена за скалите, на които бе обозначил местата, от които изгряват и залязват звездите. Чувстваше се тъжен, защото знаеше, че са разрушени и на тяхно място са поставени безлични плочи, които са били произведени в някое предприятие. А какво са плочи, създадени от хора, с помощта на машини само за да покрият дадена дневна норма, за която да им платят? Нима неговите скулптури, които са доста далеч от съвършенството, не са по-смислени от настилката, с която бе покрита панорамната тераса? Може би само за него бяха, защото бе вложил страстта си, към заобикалящата го природа в тях. Надали събралите се хора, останали горе, биха желали да разберат, че е имало обработени скали там, които да показват посоките на изгревите и залезите на звездите, както и на различни природни образувания.

Чу се гласът на астронома след продължителна тишина. В началото издаде нечленоразделен звук, изразяващ колебание, но после добави, че неговият глух приятел е създал десетки скулптури, които по нищо не са отстъпвали на тавана в къщата, в която се намират в момента. Бившият му съученик веднага се зачуди къде ли са тези красиво изваяни скали. Последва отговор, изпълнен с разочарование, с плавно повишаващ се тон, който да натърти, че те вече не съществуват. Достатъчно показателен, за да се убедят всички останали в странното поведение на Георги. Може би затова се бе качил, облечен с парцали, а не с по-запазени дрехи, каквито се подаваха из един от отворените шкафове. Класната му, както и другите му бивши съученици, вече бяха наясно с много факти свързани с живота на Жоро и някак си, се чувстваха горди с него, че е успял да сътвори толкова пленяващи произведения. Даже съжаляваха, че не са ходили преди, за да видят релефните изображения горе на върха.

Хората събрали се в дървената постройка, скоро решиха заедно да се върнат горе на върха. Тръгнаха предпазливо по заснежения терен. Придвижваха се бавно и забелязаха няколко промени. Стълбът светлина вече беше отслабнал и не дразнеше очите. Също така прехвърчаха снежинки. Когато се качиха на откритото, забелязаха, че немалка част от многохилядната тълпа, си беше заминала, а останалите негодуваха. Групата водена от Жоро, застана на плочите, водещи към панорамната тераса, където бяха застанали част от представителите на бившия му клас. Изглеждаха съсипани и се готвеха скоро да напуснат. Бяха попитани от ведрата група за това защо са толкова мрачни. Те отвърнаха, че са останали крайно разочаровани от цялото събитие. Добавиха, че концертът е бил отменен, а после дълго време всички освиркваха организаторите за липсващия концерт и безобразно ярката светлина, излъчвана от прожектора. После те се сетиха да я намалят донякъде, но решението им не успя да задържи голяма част от огорчената тълпа.

Тогава, бившият съученик на Георги, който се бе влюбил моментално в творбите му, започна да разказва на останалите колко му е харесало мястото, на което е бил заведен. После обясни, че преди време, на върха е имало десетки обработени скали, които са показвали различни природни форми и небесни обекти. Останалите го слушаха с интерес и някои дори си цъкаха шумно с език, че не са слезли с тях, а са чакали на студа за несъстоялия се концерт.

Когато бяха споделени впечатленията от изминалата нощ, всички решиха да се разделят. Жоро се прегърна с класния си ръководител, а след това се ръкува с останалите хора около него. После им намигна за последно и бързо се насочи към дома си. Докато вървеше, бели пухкави снежинки облепяха коженото му яке, а вятърът го тласкаше в правилната посока. Неусетно се прибра в къщата си. Изглеждаше уморен, обзет от смесени чувства. Идея си и нямаше какво ще му е бъдещето, но не изглеждаше да е особено оптимистично.