Ах ти, любов сенчеста

5.10.2013

Има една универсална и необяснима сила, която прозира от всеки ъгъл, пробива щитове и обсебва души. Много от нас са усещали унищожителните ѝ пориви, които са способни да съборят и най-масивната стена. Всеки се мъчи да я обясни, но никога не се постига удовлетворителен резултат. Защо това, за което са изписани милиони творби и се провеждат всякакви изследвания – все още не ни е известно до край, и ние не можем да си обясним.

Ох, любов проклета, защо си толкова вироглава? Защо си толкова нахална и ни караш да се влюбваме, а след това ни караш да плачем горчиво, че сме били подчинени на теб? Ти причини хиляди страдания на хората. Извинявай, бъркам се. Твоята сянка причинява бедите, в които ние с живите сърца сме попаднали в нея. А ние хората сме толкова нищожни, една невидима прашинка във Вселената, която си мисли, че е от съвършен материал, а всъщност не сме направили нищо друго от това да унищожим един девствен свят. Не, ние хората, на които ни е в кръвта да обичаме, някак потискаме душите си и ги караме да мразим... Какво говоря пък... Несъвършени сме! Дори написаното досега го доказва в пълна степен. Търсим щастието, но малко го намират, а тези, които са обладани от него са единици.

Та какво е любовта? Неизвестна сила, която оказва огромно влияние върху живота ни. Заложено ни е да обичаме, но постоянно си поставяме закони и правила, с които да ограничаваме естественото. С времето, ставаме подозрителни и си градим непристъпни крепости, в които друг човек не може дори да види какво има вътре, защото дори прозорците се закриват от прекрасни седефени пердета. Колкото и да ни е скъпо на нас, рано или късно, отбранителната постройка, която сме си изградили, се руши по много особен начин, нямащ нищо общо с ерозията . Странното е, че и няма обсадна техника, която да съсипва величественото здание, олицетворение на човешката мощ, но и на неговата пресметливост.

Не, ти вещице нещастна, не руши сградата... Защо ме обстрелваш с невидимите си огнени стрели? Защо искаш да убиеш мен, да изтръгнеш и омагьосаш нещастната ми душа?! Не те искам, не разбра ли, ще ме съсипеш...

От викане буквално прегракнах, но никой не ще да ме чуе. След миг, душата ми вече бе поразена и прогледнах по непознат начин, нямащ нищо общо с приятния, макар и студен поглед, който показваше стабилност и мъжественост. Очите ми от орлови са станали нежни като кадифе и гледат с очакване. Тялото ми от снажно и красиво, се е превърнало в призрачен парцал, който едва се влачи, все едно е водило напрегната битка на бойното поле и не е спало в последните денонощия. А съзнанието ми...

Да, навярно, повечето сме се сблъсквали с любовта. В началото не усещаме, че тя завладява всичко в нас и докато се усетим, разбираме, че сме привързани към някого. Заради едно момче или момиче, мъж или жена, в зависимост от гледната точка, ние сме склонни да захвърлим предишното си Аз и да се отдадем на човека до нас. След като сме влюбени, се носим по вълната на щастието или поне си мислим така. Хората, които обичат човека до себе си и те са също са обект на любовта на създанието на мечтите, понякога могат да бъдат щастливи до края на живота си. Тези двойки са огрети от топлите лъчи на слънцето, които любовта не скрива. Напротив, тя е тази, която ги насочва към влюбените, които изпитват вълшебната ѝ сила, и са обзети от радост, а усмивките озаряват нежните им лица, изпълнени с космическа красота. Те ще се обичат, ще се гледат с очи омагьосани и изпъстрени в невероятни багри, които държат душата в екстаз и ще са щастливи, докато смъртта разкъса нишката им. Колко прекрасно, нали?

За завиждане са тези хора, които носят скиптъра на щастието, мантията на любовта и имат късмета да се къпят в копринената река на вечността, която кара душите да ронят златни сълзи и да пеят магнетично със сребърни тонове. А какво остава за нас, които не знаем що е истинско щастие и се чудим накъде да отидем? Нашите оголени души и облечени тела постоянно търсят и често намират. Не усещаме как изведнъж любовта ни променя и ние харесваме някого. Но нима този, който така сме обикнали, изпитва същото към нас? Тайничко се надяваме на това, но рядко може да се сбъдне желанието ни, особено за дълъг период от време. В началото си мислим, че сме щастливи, защото яздим Пегас и летим високо над облаците. Но там... Слънцето ни изгаря и ние падаме овъглени. Накрая се озоваваме в океана на отчаянието и създаваме вълни, които обаче са твърде незначителни, за да бъдат усетени от нашия обект на любовта.

Защо се влюбих в теб? Облак черен, омразен, който скъса сърцето ми на милиони парченца и ме превърна в жалък плъх, обитаващ подземията изпълнени с отпадъчни води. Любов проклета, защо трябваше да се съглася доброволно на това мъчение. Мразя и себе си, и вас... и теб дето те боготворях... Вие всичките сте такива. Тялото ми гори, докато се къпя в леденото море, а когато е огрято от слънцето, което мазничко ми се присмива, зъзне като мършаво куче. А душата ми – се връща в тялото във вид по-жалък от всякога, изключително омърлушена, изпълнена с хиляди синини и незарастващи рани. Ох, душа, усещам как умираш, искам да те последвам...

Колко тъжно, нали? На кого не му става неприятно като чуе нещастна история свързана с ураганната сила, която изтръгва всичко по пътя си. Огромната част от литературата е заета от истории свързани с любов. Музиката е пълна с произведения, които я възхваляват и такива, които я отричат. Изобщо цялото изкуство е водено от нея. Ако бяхме съвършени, нямаше да има такива сюжети, всичко щеше да е гладко и меко.

Навярно, още бензин изразходих и пак не свърших никаква работа. Писах поредните глупости свързани с любовта, един от милионите неизвестни текстове, които само няколко заблудени души ще прочетат и ще осъзнаят, че са загубили няколко ценни минути от живота си. Но все пак съм един от тези, които имат твърде голяма уста и дрънкат глупости на поразия. И после съжалявам, че съм си я отворил.

Любов, прости ми, че те нападах така. Колко съм несъвършен... Но искам само едно от теб: да не правиш сянка. Надявам се, че ме разбра ;)