Мъртъв бунт

9.10.2013

Леденият дъх на зимата бе обледил проклетите площади. Ужасна прокоба се усещаше във въздуха, обладан от милиони снежинки, които падаха хаотично на изтърканите павета. Много хора се бяха събрали в този зловещ миг, в който изглеждаше, че няма изход от заформилия се ад. Събралото се множество не усещаше смразяващата прегръдка, която за секунди може да вкочаняса човек, а напротив – сякаш се бяха събрали около лагерен огън, който обгаряше с огнените си пламъци техните вледенени тела. Обстановката бе нажежена до червено и много от участниците в бунта бяха наясно, че са изгубили всичко и това ги правеше като стоманен юмрук, готов да избие зъбите на нимфата на властта, която с изкусителния си глас се мъчеше да всее смут сред въстаниците.

Огнян и Пламен бяха младежи, които независимо, че нямаха понятие от политика, знаеха, че България е легнала в ковчег, на който всичките му орнаменти бяха откраднати. Те таяха капчица надежда, че той все още не е закован и не е хвърлен в бездната на неизвестното. В очите им се четеше мрачна увереност, която на пръв поглед бе олицетворение на гнева, породен от някаква дребна свада, но в действителност това бе искрата, която може да разтърси душата на всеки, който още не е прогледнал. Двамата се запътиха към мястото, където ураганът от хора бе в своята близост до окото – около сградата на Народното събрание. Приятелите вървяха по-бързо от автомобилите, които едва се влачеха в условията, които времето създаваше. С всяка крачка, те чуваха все по-отчетливо отчаяните викове на бунтуващите се и само няколко яростни откъслечни скандирания, което ги озадачаваше. Протестът губеше силата си и не след дълго щеше да се разпадне на хиляди малки парченца, които щяха да се запилеят из осветените улици на призрачната столица.

Тъпаните огласяха злокобното пространство, а няколко души целеха полицейските служители с павета и димки. Те от своя страна пък побесняха и за кратко време закопчаха с белезници и раниха десетки граждани, включително жени и деца, независимо, че повечето от тях не правеха проблеми и просто скандираха "Оставка!" и "Мафия". Безспорно, това само увеличаваше напрежението и изглеждаше, че не след дълго всички ще се озоват в Тартара. На това място, кипящата злоба обзела вътрешния свят на разочарованите граждани, щеше да се излее върху главите на всеки, който се изправи срещу тях, а в случая – срещу служителите на реда.

Тълпата, която бе обсадила стените на адското здание, построено над древни гробища, си бе поставила за цел да я щурмува и да нахлуе вътре, а там да нанесе, колкото се може повече поразии. Разбира се, това не изглеждаше възможен сценарий, защото действията не бяха достатъчно единни, а и беше образуван плътен кордон от добре бронирани полицаи и жандармеристи. Нахални журналисти си завираха камерите и микрофоните сред разбеснелите се бунтуващи. Повечето не бяха склонни да дадат интервю, а тези които се съгласяваха, отправяха смъртни заплахи към определени политически лица и формации или просто крещяха "Оставка!" и "Мафия", сякаш това са единствените им думи в езика, който използват.

Пламен се озова в предните редици на голямата група, която се мъчеше да осъществи чудовищната си цел, а като последствие – да се превърне във водеща световна новина. Огнян, беше доста импулсивен и независимо от отрицателните температури, предприе рисковано действие – отмъкна най-големият мегафон на протестиращите и започна да говори, сякаш бе изпаднал в състояние на неуязвимост. С уверена интонация, изпълваща празната душа, макар и леко елегична, започна:

"Аз съм един от многото протестиращи. Знам, че звучи тривиално, но ще си кажа това, което дълго време съм таял в себе си." – Огнян затихна, защото усети, че никой не го слуша и тогава с по-силен глас продължи:

"Радвам се, че ние сме тук в този мразовит ден. Имам предчувствие, че ще се пролее много кръв, за да се оправи отечеството ни! Осъзнавам, че всички ние искаме промяна. Но проблемът е, че никой не е ориентиран. Дали ако евентуално нахлуем в Парламента, ще направим нещо? Едва ли... Но знаете ли, знаете ли, че ако всички действаме като юмрук, помагаме си взаимно, споделяме общите си идеи, ние ще бъдем непобедими. Виждаме какво пише на сградата срещу нас. Това е единствената частица, която съдържа чистота на това зловещо място... Гняв изпълни сърцето ми, когато видях полицаи да бият деца преди минути. Това е недопустимо! Нека всички действаме като един, и когато някой бъде ударен, другите да му се притекат на помощ и да го спасят от палките и белезниците. Само така протестът ще продължи да съществува и още българи да се присъединяват към него. Само тогава ще можем да направим нещо, ако нахлуем в сградата на Народното събрание. Но дотогава трябва да просто да не се..."

Настана смут. Пламен бе ударен от въоръжен жандармерист с приклада на оръжието си. След миг, двама полицаи го държаха за ръцете. Той се бореше с тях, но изглеждаше обречен. Огнян захвърли мегафона и хукна бясно към приятеля си. Чувстваше се така, сякаш някой го е полял със студена вода, докато спи дълбоко. Подчиняваше се изцяло на инстинкта си. В израз на отчаяние се хвърли срещу униформените лица, за да спаси другаря си, но тогава надеждата му, че нещата ще се оправят – просто рухна. И двамата се озоваха в ареста и ги очакваше кошмарна нощ, а в действителност нямаха никаква вина за това, че си изказваха публично мнението си. Какво по-лошо от това човек да попадне на грешното място, в грешното време?

Бунтът тогава избухна с нова сила, доста младежи се закучиха със служителите на реда. Успяха да пробият плътния полицейски кордон и изглеждаше, че са с единия крак в Народното събрание. Стигнаха вратата на служебния вход, но не съумяха да я отворят, защото няколко жандармеристи ги спряха и един от тях съвсем неочаквано изкара пистолета си от кобура. Размаха го, даже стреля нагоре. Ефектът бе просто огромен – част от множеството се разпръсна, водено от страха, че нямат шанс срещу въоръжени полицаи. А въпросният човек, който стреля, след броени секунди прибра оръжието си и колегите му благодариха, че заради рискованото си действие, което предприе, обръчът около зданието, в което се помещават депутатите, се разшири.

Протеста се протака още няколко часа, но с все по-намаляваща сила. Хората изглеждаха изключително огорчени, някои от тях изглежда бяха загубили надежда, че нещата ще се оправят. Целият ден бе твърде тягостен и настроението беше меланхолично сред жителите на града. Някои хора дори плачеха от мъка и гняв, като знаеха, че техен роднина, озовал се в центъра на действията, бива държан в някое районно управление през цялата нощ. Изобщо всички бяха разорени. А за митинга – той просто замря. Пореден мъртъв бунт, в серията от отчаяни опити да бъде сменено статуквото. Битката е трудна, но дали има изход от спиралата, в която всеки разочарован гражданин е попаднал – никой не можеше да каже със сигурност.

Накрая опустяха площадите и останаха само ледените облаци, които гледаха апатично, както и смразяващият вятър, който бе способен да обвие всяко нещо в ледената си прегръдка. А за хората участвали на шествието, им остана единствено разочарованието и минималната надежда, че все пак може да се разчупи прокобата.